Резултати от търсенето

< Обратно Отворено писмо 29.11.2021 г. Позиция на работещите специалисти ДО ​ АКАДЕМИК НИКОЛАЙ ДЕНКОВ МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА ​ Д-Р СТОЙЧО КАЦАРОВ МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО ​ ДОЦ. Д-Р ДИАНА КОВАЧЕВА ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТВОРЕНО ПИСМО От група училищни психолози и педагогически съветници Уважаеми академик Денков, д-р Кацаров, доц. Ковачева, ​ В последните месеци и години в обществото ни е по-разединено от всякога и противопоставянията ескалират. В моменти на криза е необходимо да се мобилизират ресурсите на човека - с ясното съзнание, че тези ресурси много често са недостатъчни. Тук идва мястото и на психологическото знание и умение, мястото на специалиста по психично здраве. ​ От подобна позиция пишем и настоящото писмо – едновременно от професионална дистанция, за да запазим доколкото е възможно обективност, но и достатъчно близо, за да уловим разнопосочните настроения на всички нас, но и на всички с които работим и живеем – родители, деца, учители, колеги, приятели, далечни познати и дори непознати. ​ В обществото вече бяха чути по една или друга линия множество мнения по отношение на случващото се в училище в ситуация на пандемия. Всички ние, работещите психолози и педагогически съветници, от началото на пандемията и онлайн обучението, също сме на „първа линия“ – в посрещането на психическото страдание . Ние всички, всеки ден се срещаме с най-разнообразните му форми, и както професионално, така и лично, понасяме част от тежестта на последствията за всички участници в училищния живот – най-вече за децата. ​ Децата са изключително потърпевши от продължаващата с месеци ситуация на дистанционно обучение и недостъпността на училищната среда. Ако има група в обществото ни, която е сред най-засегнатите от пандемията – това са те. Включително и в този момент, в който се намираме, те продължават да са изкупителна жертва на множество процеси в обществото, които можем да отчетем. Те плащат цената на това, че като общество, като възрастни, не намерихме начин да поемем отговорност както за себе си, така и за тях. И ако това е основната ни задача като родители и зрели хора, то там ние се проваляме; а най-лошото е, че няма изгледи нещата да претърпят особена промяна занапред. ​ Децата са най-важни! ​ Става дума за тяхното нормално физическо и психическо развитие, за достъпа им до адекватно обучение, подкрепа и грижа. А това за нас означава: децата да бъдат в училище до последния възможен момент, училищата да бъдат безопасна среда за обучение и да бъдат затваряни само при крайна необходимост! ​ За съжаление моделът, който наблюдаваме до момента, не поставя подобна отправна точка. На практика към днешна дата единствената мярка за справяне с пандемията, която действа безапелационно и без изключение, е празното училище . По отношение на въведените други ограничения (несъмнено необходими при определени условия), включително „зеления сертификат“, наблюдаваме дискриминационна практика. Тази ситуация на несправедливост и несъразмерно поемане на тежестта на пандемията следва да бъде преустановена! На практика отново децата ни се явяват онези, които поставихме в условия на най-тежки ограничения, докато ние – възрастните – отново не поемаме отговорност за ситуацията такава, каквато е, такава каквато я създадохме със своите непредвидливост и страхове. ​ Както проведени изследвания на територията на България, така и работата на всеки един от нас във и извън училище, потвърждават един изключително тъжен, но и опасен извод – неблагоприятните последствия върху психичното здраве и благополучие на децата са все по-трайни и носят все по-голям риск. Особено уязвими са деца и юноши в неравностойно положение, в неблагоприятна семейна среда, от бедни и социално изключени семейства, и деца със специални потребности. За всички тях училището е един огромен ресурс – за придобиване на образование, за срещи с връстници, за формиране на ценни житейски умения и намиране на подкрепа. А достъпът им до този ресурс е ограничен за вече трета поредна учебна година. ​ Нека бъдем разбрани правилно – компенсиране на това загубено време не може да има. Точно обратното всъщност всеки ден, всяка седмица, в която хиляди деца са принудени да „учат“, „общуват“, „взаимодействат със света“ от мониторите си у дома, е време на натрупване на нови и нови трудности за тях и техните семейства. След определен момент нищо, което се случва извън социалното обкръжение, не функционира адекватно на естествените човешки потребности за контакт и споделяне. ​ Нарастват случаите на психични затруднения от всякакъв тип у деца и юноши, вследствие на изключително дългите периоди, в които те биват физически, образователно и емоционално закотвени пред плоските екрани. За съжаление, пребиваването на психичното за дълъг период от време в ситуация на криза способства за затвърждаването на поведения и дефицити, които продължават съществуването си много СЛЕД преминаване на кризата. Затова и наблюдаваните тенденции са крайно обезпокоителни, а този проблем се задълбочава от липсата на предвидимост, план за действие и последователност. ​ В ситуация на криза и при наличие на ограничени ресурси, голяма част от работата ни като психолози е да търсим заедно с човека, с когото работим, онези най-важни опори , на които може да се стъпи стабилно; които да дадат усещане, че не всичко е загубено, че има посока и начин за справяне. ​ От позицията си на поведенчески специалисти, имащи отношение към психично здраве и работещи в училище, настояваме за следното: ​ Да бъде предоставена възможност, при това в най-кратки срокове, всички деца и юноши, които имат желание, да се върнат в присъствена форма на обучение – при наличие на ясни правила и спазване на всички възможни противоепидемични мерки. Посещението в училище да не бъде обвързано с условия (някои от които на практика неизпълними - например тестовете), които се прилагат единствено на територията на българското училище, но никъде другаде. Да се заложат и разпишат дългосрочни мерки с основна задача училищата да бъдат затваряни последни . Всички действия в идващите месеци (както на настоящата, така и на следващата учебна година) да бъдат съобразени с именно тази най-важна за децата опорна точка, т.е. това да е основна цел , а не средство за реакция в ситуация на неотложна спешност. Всички действия да бъдат последователни, добре планирани и добре комуникирани с участниците в учебния процес, включително учители и родители. Да бъде изведено като основен приоритет, наравно с образованието, психичното здраве на децата и техните учители. В заключение следва да подчертаем – никой от нас не подценява сериозността на пандемичната обстановка, нито пък целта ни е да поставим поредна линия на противопоставяне. Това, което ни обединява, е позицията ни като професионалисти в училище, които имат наблюдения върху влиянието на пандемията и онлайн обучението върху голям процент деца и юноши. Като хора, които работят с думите, наясно сме с тяхната сила. Но също така сме наясно, че когато думите не са подкрепени с действия – ясни, последователни и категорични – те „олекват“, губят своята стойност и в дългосрочен план не само не вдъхват доверие, но и пораждат конфликти и напрежение. Така е, защото съвместяването на думи и дела, носи усещане за разбиране и доверие . А не са ли именно тези две неща толкова необходими в обществото ни днес? ​ ​ П.С. Писмото е подкрепено от училищни и психолози от цялата страна, продължава събирането на подписи. Предишна Следваща

< Обратно Ново пространство 30.09.2022 г. Добре дошли! От месец септември 2022 г. имам възможност да ви посрещна в самостоятелния си кабинет. Това е поредна стъпка по пътя към цел, която си поставих точно преди 20 години. През 2002 завърших гимназия и избрах психологията като онова, което ще определя жизнения и професионалния ми път занапред. Оттогава бавно, но методично следвам своите интерес и вдъхновение, и въпреки многото предизвикателства дори и днес, убеждението ми е, че посоката е вярна. Кабинетът се намира на ул. Дебър 21, в непосредствена близост до основни пътни артерии и станция на метрото. За записване на час и точна локация - тук . Предишна Следваща

< Обратно Психолог към ЧСУ "Артис" 16.03.2021 г. Ново професионално предизвикателство След прекъсване от две години и половина, отново се върнах в училище! Този път като външен психолог-консултант към ЧСУ по изкуства и чужди езици "Артис" . Благодаря на екипа за доверието и за възможността отново да уча от най-добрите учители - децата! Предишна Следваща

< Обратно Интервю за в."Доктор" 26.09.2021 г. Пандемия и психично здраве при децата Elena_Mecheva v.Doktor1 .pdf Download PDF • 4.41MB Предишна Следваща

< Обратно Репортаж на БНТ 29.08.2021 г. Омбудсманът поиска мерки в подкрепа на психичното здраве на децата Репортажът можете да чуете тук. ​ Омбудсманът Диана Ковачева изпрати препоръка до министъра на образованието и науката проф. Николай Денков, в която поиска да бъдат изготвени заселени мерки за психосоциална подкрепа на учениците в контекста на предстоящата нова COVID вълна и евентуалното преминаването на децата отново в дистанционен режим на обучение. ​ В тази връзка с мен се свързаха за коментар от БНТ. Разбира се, в ефир не се чу целия разговор, но тъй като впоследстие от платформата "КОЖА" също се поинтересуваха, изготвих материал, който публикувам и тук. ​ В ситуация на продължаваща пандемична обстановка и огромна неяснота кога ще има някакъв изход от здравната криза, в която отново се намираме, призивът на омбудсмана на България е изключително уместен. Той идва на фона и на предходна нейна инициатива („Синьо лято“), организирана в сътрудничество с колеги-психолози през юни 2021 г. Изключителна рядкост е институция извън училищната да обърне поглед към темата за психичното здраве (в частност на децата) – особено ако не става дума за някой скандален или нашумял с тежестта си случай. Темата за профилактиката, превенцията, психичното здраве като цяло, не е сред популярните в обществото ни, затова всяко усилие в тази посока е ценно. Какви са обаче условията, в които трябва да се случва дейността по превенция и подпомагане на учениците в период на онлайн обучение? ​ Като най-голям проблем се явява липсата на цялостна политика и идея как е нужно да се процедира в сложната обстановка, в която се намираме всички. Конкретно по отношение на дейността в училище има множество неясноти във връзка с реализацията на дейността на училищния психолог и педагогически съветник - по принцип, но и конкретно по обсъжданата тема. Реалността показва, че една добра идея, дори да е много нужна за осъществяване, не може да се приложи на практика без да има някои условия. В репортажа стана дума за липсата на психолози в някои училища, за огромния брой деца, с които се налага да работят колегите. Не стана дума обаче за всички други дейности, които са „в юрисдикцията“ на тези специалисти в училище, за липсата на конкретно, ясно и неподлежащо на тълкувание определение какво ПРАВИ и какво НЕ ПРАВИ психологът в училище. Не стана дума за документалния хаос, за подкрепата на деца със специални потребности, за програмите и механизмите, които колеги са длъжни да изпълняват, защото са на национално ниво, но често – само на хартия; нито за липсата на квалификационна, обучителна, професионална подкрепа спрямо онези, които са на „първа линия“ и всеки ден посрещат трудностите на деца, семейства, учители. ​ На въпроса на репортера дали тази идея е реализируема –отговорът ми беше по посока на това, че въпреки отдадеността и желанието на гилдията, важно е колегите в училище да не останат сами на „фронта“, да не се разчита както досега на техните индивидуални усилия и мотивация. Те са, които са в междинното звено между последствията от онлайн-обучението и очакванията за резултати. Но кой ще подкрепи подкрепящите, и реалистично ли е изобщо да се очаква именно те да поемат тежестта на една ситуация, касаеща цялото общество, не само училищната общност? ​ Разбира се, имаше и въпрос за изхода от тази ситуация. Честно казано, радвам се, че не съм на мястото на здравния министър – толкова са разнопосочни посланията към него, толкова са високи очакванията. Ако има едно ясно нещо – то е че готово решение няма. В този смисъл, решението може да бъде плод само на широк диалог между заинтересованите страни, от който да произтече ясен консенсус по определени позиции. Изключително важно е да бъдат чути специалистите „на терен“, за да е ясно от какво имат нужда те – а не просто да се дадат разпореждания от високо ниво и да се включи и тази тема в дългия им списък от дейности и ангажименти. В заключение. Несъмнено, не е въпросът дали, а КАК да бъдат подкрепени децата на прага на поредна учебна година в пандемия и онлайн обучение. Смятам, че ресурс има, но на този етап липсва консенсус за механизмите, по които това може да се случи, както и цялостна концепция с ясно разписани правила и отговорности – не на ниво училище и психолог там, а на ниво институции. Може би е нужно да се случи и един разговор между специалистите по психично здраве, не само тези в училище, за да се мобилизират и други структури и действително да се изгради „мрежа“ от подкрепа за всички, които имат нужда от такава. Предишна Следваща

< Обратно Репортаж за БНТ 2.01.2021 г. "Агресията в анимациите. Как да научим децата си на състрадание?" Ще започна с това, че и за мен беше интересно да се запозная подробно с изследването, тъй като повечето от цитираните филмчета съм гледала, а някои са измежду добрите образци според мен за детски филми. Това което всъщност се изследва в проучването, е броят ситуации, в които героите изпитват болка (в някои от тях причинена от друг) и реакцията на това. Оказва се, че са изброени множество такива, а в поне половината липсва емпатиен отговор към този, който е наранен. Всъщност основният фокус на това проучване е към повишаване на вниманието към това, че децата изпитват болка – физическа и емоционална . Основен извод е, че може би следва да сме малко по-чувствителни към този факт. ​ Кое за мен е по-важното обаче? Акцентът се поставя върху образци на масовата култура, които със сигурност имат своите достойнства като приказни истории за деца и възрастни, и вероятно могат да представят проблема с болката с по-голяма чувствителност. Важният акцент обаче е за това как децата биват запознати по принцип с феномените на света и отношенията между хората, а единственият верен отговор на този въпрос е – през мирогледа, примера и отношението на възрастните, и най-вече техните родители . Ако си представим информацията, която постъпва в главичката на детето, като поток, то най-важният филтър за този поток от информация са думите и действията на родителите. На възрастта 4-6 г. (която е проучена в изследването) значимите възрастни са тези, които имат отговорността да бъдат подобен филтър, да внимават какво съдържание е достъпно за техните деца и най-важното – да обясняват на децата, да дават примери – във всякакви житейски ситуации как можем да спестим болка на другия, как можем да помогнем или какво значи да съчувстваме . В този смисъл, въпросът не е дали даваме на децата си да гледат филмчета – разбира се, че това не е проблем, но със сигурност е добра идея да гледаме с тях например, за да можем да отговорим на техните въпроси, когато се появят. Всяко дете ще „види“ филмчето по различен начин, ще му направи впечатление нещо различно, и не е добра идея да обобщаваме, а да се опитаме да разберем кое вълнува детето. То със сигурност ще зададе въпросите си, ако му се удаде възможност. Наивно е да очакваме от телевизора да „обучи“ детето на емпатия; това става само и единствено през човешкия контакт и личния пример. ​ Как влияят детските? Трудно е да се обобщи, но тук мнението ми е, че каквито и модели на поведение да „усвои“ детето от екрана, те няма да се задържат, няма да „залепнат“, ако в дългосрочен план това дете е било насърчавано от родителите си по посока на добрите примери. Не във всяка почва покълват някои зрънца и следва да се мисли за това, че най-важните отношения, задаващи идеите за ненасилие, съчувствие и емпатия, са тези в семейството. Ако там е поставена здрава основа, външни фактори, включително анимационни филмчета, няма да окажат съществено влияние. Възможни действия за улеснение на родителя: Да се избягва материал, неподходящ за съответната възраст, което в наши дни с т.нар. функционалности „родителски контрол“ не е невъзможно. Да се говори много, да се обясняват ситуациите, които родителят смята, че не са представени подходящо. Да се следи по кои теми детето проявява интерес. Да се прави разлика между „на игра“ и „в реалността“. До известна възраст децата не знаят, че съществува такава разлика, затова е важно родителят да я въведе. Да стане ясно, че когато другият страда, това вече не е игра, не е забавление. Предишна Следваща

< Към "Статии" Какво печелим, когато губим - или обратното? Един от основните проблеми пред днешните млади хора категорично се явява многообразието от избори, които имат. Веднага си представям реакцията на родителите – „та нима това изобщо е нещо, от което човек да се оплаква?“. Оказва се, че да. Връщайки лентата отново малко назад, към предходни поколения, лесно ще видим, че мнозинството от младите хора тогава никак не са имали особени притеснения и колебания какво да правят с живота си. Знаем защо: ясно определени полови, социални, професионални роли; категорични ценности; конкретни изисквания към (почти) всеки човек в обществото. Според неговия произход, семейно положение и възможности вариантите за избор никак не са били много. За нас днес това звучи изключително далечно, дори като своеобразна форма на насилие върху личността и нейния свободен избор. Така или иначе, в условията тогава, надали за мнозинството от хората е било особено драматично. Днес имаме от всичко по много; много повече, отколкото бихме могли да преживеем в рамките на един човешки живот. Къде е драмата? Да върнем за момент на предходните статии. Говорихме за нарцисизма, който всички имаме, и който заема доста повече място в психичното пространство на днешния човек, в сравнение с предходните поколения. Обсъдихме и скуката като проявление на идеята, че за да се живее пълноценно, трябва да се използва всяка възможност, никога да „няма празно“. Какво се случва с изборите, които правим в контекста на тази действителност? Случва се това, че става все по-трудно да се вземе решение. За каквото и да е. А трудни решения в периода на ранната зрялост има много: 1) с кого да се свържа и дали изобщо да правя това в този момент?; 2) когато вече имам връзка, това ли е връзката, която е най-добра за мен?; 3) каква кариера да избера за себе си?; 4) къде да уча/работя? 5) не е ли по-добре да „поживея“ преди да се установя? И т.н., и т.н. Какво ни казват изследванията за психичното здраве на младите хора. В западното общество възрастта на хората с прояви на депресия спада все повече. За сметка на това се увеличава броя на младежи с подобни трудности. Паник-атаки, различни видове тревожност, злоупотреба с алкохол, рисково и суицидно поведение все по-драматично засягат представителите на поколението, което за пръв път в историята на човечеството би могло да избира (почти) неограничено. Парадоксално е, че при възможностите, които има пред себе си, един млад човек би могъл да се чувства все по-загубен. Lost in translation Парадоксално, но факт – многообразието от избори би могло не само да попречи на процеса на взимане на решение, но и да го затрудни в значителна степен, както и да го блокира напълно. 1) Преди да изберем се случва процес на дълго обмисляне кое решение ще е най-добро. Претеглят се алтернативите. В зависимост от човека това може да отнеме повече или по-малко време. И все пак в някакъв момент един от вариантите ще изглежда по-приемлив. Решаваме и: 2) С нашето решение на практика блокираме всички останали възможности. Проблемът е, че вариантите, които сме отхвърлили са видими и достъпни. Те се случват на други хора, с които можем да се сравняваме. Ако преди 50 години изборът на един млад човек е бил на практика предизвестен, защото обществото е „приело“, че на тази възраст е редно да се ожениш и да имаш деца – ти го правиш. Но същото правят и всички останали. Днес фейсбук ти показва изключително нагледно чуждите избори – в снимки, статуси, постижения и пътувания . Няма как да не се запитаме: „Най-доброто решение ли взех?“ 3) Досадното усещане, че сме изпуснали възможност, която може би е била по-добра от настоящата, е предпоставка за емоционално напрежение. Сигурно ви се е случвало: на купон сте, прекарвате си чудесно с хората, с които разговаряте, но с едното ухо ви се иска да чуете какво се коментира в съседната групичка. Сякаш е нещо много важно, което не трябва да изпускате. Тревогата, която произтича от това усещане за непълноценност, за пропуск, липса, е тревогата, която може да застигне всеки, дръзнал да каже „Избирам това!“ 1.1) Ако имаме предвид това, че някои хора по принцип се колебаят повече, и трудно взимат решения, процесът може да блокира още в самото начало. А именно, заради страха да не направим грешка, да се откажем от решението изцяло с надеждата някой друг да реши вместо нас – родителите, партньорът, психологът. Със сигурност можете да намерите многобройни съвети как да подобрите уменията си за взимане на решения. Съществуват схеми, таблици и списъци, с чиято помощ да систематизирате възможностите, да ги прецените и т.н. Но те няма да отменят основното според мен, а именно – сблъсъкът между вроденото, ненаситно човешко желание да имаме всичко и огромният набор от възможности в съвремието ни . Кое е важно да се осъзнае? Може би ще прозвуча изключително непрактично като кажа, че не смятам крайното решение за най-важно във веригата от събития, която всеки сам изгражда в живота си. Смятам, че движещата сила на желанието е това, което би могло да осмисли изборите на всеки човек . Дали и как постигаме целта си е едно; а успяваме ли да използваме възможностите, които сме избрали пълноценно е нещо съвсем друго. Желанието в психологичния смисъл на думата може да се определи като двигател на всичко човешко, като гаранция за живот. Без желание няма живот, ще ни каже френския психоаналитик Жак Лакан. Всичко, към което се стремим и постигаме започва с идеята да го пожелаем; желанието също така ще поддържа този наш стремеж въпреки трудностите. А след реализацията на нашата цел, желанието ще потърси следващата. В заключение ми се струва, че някои може би ще бъдат разочаровани от този текст. Вероятно ще си кажат „Аз очаквах информация, която да ми помогне да се справя с изборите, които имам, да реша кое е по-добро за мен!“ Надали някой би се наел да даде съвет на друг човек какво решение да вземе, но тъй като в такива случаи въпросите помагат, ето над какво можете да помислите: Независимо какво решите, можете ли да понесете отговорността от решението си? До голяма степен това е което създава трудности във взимането на решения, особено когато отговорността не е само относно мен, но засяга и хората около мен. Независимо какво решите, можете ли да извървите пътя до реализацията на своята цел, и какво ако не успеете? Има ли вариант Б, ако първият не сработи? Трябва ли целта да се постигне на всяка цена и къде да теглим чертата? От какво сте готови да се откажете в името на това, което искате? А готови ли сте изобщо? „Формирането на живота е много повече процес на елиминиране, отколкото процес на добавяне…Само чрез редуциране или елиминиране на някои възможности, други могат да станат истински налични.“ Какви емоции съпровождат пътя ви преди и след вашия избор? Когато се почувствате загубен, какво ви помага? А вие загубихте ли се? Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Първи клас - проблем, преход, предизвикателство? Преходът към първи клас несъмнено е от ключовите периоди в развитието на детето, както и голямо вълнение за неговите родители. Въпреки че детето може да е посещавало детска градина или да има опит в друг социален/обучителен контекст, училищната среда предоставя свои, специфични предизвикателства. Най-общо може да се каже, че училищната готовност обхваща два аспекта. Първият е обучителният, в чието укрепване се инвестира усилено в детските предучилищни групи. Всички занятия, не само за ориентиране в буквите и цифрите, но и за груба и фина моторика, опознаване на света, придобиване на умения при общуване, навици и прочее, са част от учебните програми за най-малките и дават добра основа за предстоящия първи клас. Доколко детето е усвоило тези и други знания и умения , както и кои са силните и съответно слабите му страни, може да изясни например един тест за училищна готовност. Вече има практика в някои ДГ и училища да се използват добри методики, което значително улеснява учителите от една страна, и успокоява родителите от друга. С помощта на такива тестове, провеждани от сертифицирани специалисти, за да се гарантира валидност на резултатите, се изгражда един ориентир върху какво следва да се обърне внимание в самото начало, както и кои са сферите, в които са най-силните козове на детето за справяне с трудностите. Другият аспект на училищната готовност е готовността като умение за адаптация в нова и непозната среда. Тук вече е по-трудно да се предскаже само на базата на тестова методика как ще се справи едно дете. Твърде много фактори могат да окажат влияние върху процеса на адаптация в училище. Все пак важно е да знаем, че колкото и приспособимо да е едно дете, период на „свикване“ ще има, и дори да възникнат някои особени поведения у него, те вероятно ще отминат постепенно и от само себе си. Ако пък промените се задържат твърде дълго (обикновено се дава време до края на първия срок) или с прекомерна интензивност, която ви тревожи, тогава вече може да се мисли в посока какво е онова, което пречи на детето да приключи успешно своята адаптация. Нека бъдем откровени – можем да подберем внимателно училището, да проучим подробно педагогическите практики, материалната база, учителите; можем дори да успеем да изберем учителя, струващ ни се най-подходящ за нашето дете. Но няма как да знаем със сигурност дали и кога ще се случи онази именно динамика, за която мечтаем, и която осигурява безоблачно преминаване на началния образователен етап. Очевидно не можем да контролираме средата, но несъмнено можем да подготвим и себе си и детето за онова, което предстои. Можем да поговорим с него за училището по принцип, за училището от нашето детство, за това, което то си представя, но и за предизвикателствата, които може би не очаква. Важно е не да идеализираме училището като нещо прекрасно, а да дадем на детето една реална, достъпна представа. Възможно е то да има и страхове които да пожелае да сподели, случки, макар илюзорни, които да го тревожат. Родителят може да даде насоки за това как детето да намери начин да се справи само; още повече, че в училищна среда има изградена структура, което значително улеснява. Колкото по-добре то опознае тази структура, ролята на учителя, директора, училищния психолог, медицинската сестра, толкова по-комфортно ще се чувства в тази среда на възрастни, всеки със своята роля. Така при всеки случай, в който почувства необходимост от подкрепа, ще знае към кого да се обърне; а вашето доверие в училищната среда и хората там са предпоставка и детето ви да се довери. То ще вижда и усеща вашето спокойствие. Идеята зад всичко това е детето да чуе думи, които ще му вдъхнат кураж за предстоящата промяна, думи, откъсващи го полека от крилото на детската градина. Нека то знае, че го подкрепяте, но нека научи, че може и без вас. Позовете се на училищните авторитети – учителите. Но не в смисъла на учители, които обичат децата и се грижат за тях, а именно като авторитети – да, обичащи и грижовни, но и изискващи, поставящи правила, понякога строги. В името на целта да предадат знания и умения, ценности и навици; все неща, които ще отнемат на детето малко от неговото време за забавления и игри, малко повече от свободното му време и от свободата му на действие. И като че ли вашата роля в подготовката за училище на вашето дете може би всъщност е точно тази – да му обясните в името на какво то ще стъпи там, и в името на какво ще води своите малки, но важни детски битки. Е, на какво? Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Трудностите в трудната възраст Трудна работа с тези „пубертети“. Или „тийнейджъри“. Или както аз предпочитам да ги наричам - „юноши“. Нищо ново не ви казвам, особено на родителите, имащи пряк досег със споменатата възрастова група. Ще се опитам в този материал да обясня част от причините за трудностите, които срещаме при юношите, като с това изведа някои добри практики в отношението към тях. Спокойно можем да сложим знак за равенство между думите „преходен“ и „кризисен“. Преходът е между детството и зрялата възраст, а кризата е на всички нива – телесно, емоционално, социално. За съжаление много родители са склонни да омаловажават преживяванията на своите подрастващи с аргументи от типа на „Ние да не би да сме имали пубертет, това са модерни глупости!“. Истината е, че сега просто сме склонни да обръщаме внимание на феномени от психичното, които са били изключително неглижирани доскоро. Което не прави тези явления „глупости“ или измислици. (Типичен пример е депресията, която все още се възприема като „глезене“ и „слаба воля“, но реално е един от най-сериозните здравни, и не само, проблеми в световен мащаб.) Ако това е Ваше убеждение, нямам намерение да Ви разубеждавам, но по-скоро ще Ви посъветвам да не губите времето си да четете нататък. Изходната теза на целия текст е тази: в периода на юношество се случват едни от най-драматичните промени, и на начина, по който младият човек се опитва да се справи с тях следва да се обърне внимание . Понякога - да се окаже сериозна подкрепа. Ще започна с едно важно уточнение, което може да Ви се стори особено. Ще върна малко лентата назад – преди пубертета. Защо? Защото колкото и новости и странности да се появяват в този период, нищо не започва с него. Всъщност далеч преди юношеството детето вече има опит с други кризисни периоди. Както и има натрупан зад гърба си немалък житейски опит. Родителите на тийнейджъри често се учудват когато разпитвам за детството, но голяма част от проблемите (и техните решения) се съдържат именно там – в по-ранни взаимоотношения и трудности. Докато се стигне до пубертета, младият човек вече е утвърдил най-основните си вярвания, начините, по които се справя с конфликти, изградил е основата на ценностната си система. Много, много по-рано от 10-11-12 му година са се случили събития, които са оставили отпечатък върху него. И след като направих това важно уточнение, ето и най-сериозните предизвикателства пред родителите на тийнейджъри: ü Юношеството е период, в който върху много нестабилната актуална ситуация на криза, изкристализират проблематични въпроси от миналото . Завръщат се с пълна сила нерешените конфликти и отложените трудни разговори . Особено трудно е когато детето е било възприемано като „неразбиращо“ (защото децата не разбират и няма нужда да ги травмираме допълнително); ако е държано встрани от сериозните житейски несполуки в семейството. Ако до този период детето не е чуло думи за най-важните, най-човешките теми – интимните отношения между хората, живота и смъртта, провалите, загубите, собствените си слабости и ограничения – то ще преживее периода на юношество далеч по-проблематично от други свои връстници, които вече са отработили поне малко всички тези „зони на конфликт“. ü Втори сериозен проблем е липсата на каквато и да е подготовка на детето за настъпващия нов етап от живота му. Далеч преди да започнат промените в тялото, нужно е да се разговаря за предстоящите промени . Можем да проведем разговора както ни идва отвътре, но трябва да има думи – за тялото, за психичното, за емоциите, които ще връхлетят. Всички сме наясно колко сложен е животът; самите ние като възрастни често сме в чудене как да постъпим. А за детето/юношата е още по-сложно. Минималното, което можем да направим, е да му кажем откровено, че преходът между детето и възрастният е труден преход. ü И като говорим за подготовката, стигаме до трети важен момент. Вие можете да говорите с детето и да го подготвите, но не можете да извървите пътя вместо него . Често то няма да позволи дори да го придружавате по този път. Една от най-трудните за възприемане от родители истини е тази – че детето им вече не е точно дете и никога няма да бъде. Че за разлика от онова малко човече, което винаги е разчитало на тях, юношата ще ги неглижира, ще се изолира, ще омаловажава думите и делата им. Ще се бунтува. От опит ще кажа, че често конфликтите възникват именно поради невъзможността на родителя да приеме събитията (и дори се бунтува с всички сили срещу тях), а не защото юношата е „труден, та дори невъзможен“ . ü Най-честата дума, с която родители обясняват своето състояние около трудната възраст, е „отчаяние“. Обикновено защото се разиграва следния парадокс – „искам, но още не мога сам“. Срещат се две противоречащи си тенденции. Може би някои от вас ще разпознаят същата ситуация като при двегодишното, което много желае да пресича само улицата, но не умее да се пази от колите. Голям проблем е намирането на баланса – хем да се даде съвет на юношата, хем да не се приеме съветът за натрапване. Един ден хлапето моли да помогнете („Никога не ме защитаваш, никога не си на моя страна!“), на другия ден в същата ситуация ви пъди („Не ме оставяш да порасна, не ме чуваш!“). Тук е ходене по тънък лед - да се прецени в конкретната ситуация дали може да се остави младия човек да опита да се справи сам, или да се направи опит за деликатна намеса. Чудите се кое от двете – ами питайте! „Имаш ли нужда от мен? Искаш ли съвет?“ – но тук трябва да бъдете готови да чуете „Не!“ и да го зачетете . И друго – „Тук съм, ако имаш нужда от мен“, плюс търпение – понякога върши чудеса. Как децата и юношите поставят своите въпроси? Чрез своето поведение. Не защото правят напук на родителите си, не защото им е приятно, а защото не знаят друг начин, а усещат сериозни затруднения. За да илюстрирам с пример: една от най-честите теми в тази възраст си остава тази за училището, оценките, за успехите, за добрата работа, за изпитите след 7 клас, които се превръщат в тема номер 1 в семейството за година, че и повече. Мислех, че в миналото са останали репликите на моите собствени родители „Имаш едно задължение, и то е да учиш!“, но в кабинета си чувам същите думи непрекъснато. В такива моменти се чудя…ами къде остават теми като: - Какво се случва с тялото ми, защото вече не го усещам като мое, а като чуждо? - Защо все по-често не се харесвам? - Как да накарам другите да ме харесат? Какво е нужно да правя, за да се случи това? - Защо преди вярвах безрезервно на родителите си, а сега ги виждам толкова различни? - Защо ме дразнят толкова много? - Какво да правя с тези нови усещания, които се появяват? - Защо преди всичко беше толкова просто и лесно, а сега изглежда все по-сложно? - Защо се повишават очакванията спрямо мен и как да се справя с тях? - Какво да правя с това момче/момиче, което толкова много харесвам? - И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен. Та, кой говори с тях за това? Струва ми се, че първото което трябва да направим преди да избухнем срещу юношата или да изпаднем в отчаяние, е признанието пред самите себе си, че и ние сме били там. В екзистенциалните въпроси и гнева към възрастните, объркването и несигурността. Почнем ли оттам – нататък би станало малко по-леко. За финал, някои конкретни насоки: 1. Не подценявайте случващото се! „Ще мине от само себе си, период е!“ може да доведе до много неприятни последици. По-добре да потърсите насоки ако се чувствате затруднени – няма да навреди; отколкото да рискувате да пропуснете важна индикация, че има сериозен проблем. Допълнителна сложност внася това, че в тази възраст децата са изключително непредвидими, поведението често е свързано с попадане в риск, а уменията за преценяване на ситуации – силно ограничено . Действително юношата мисли, че нищо не може да му се случи, и е важно отстрани да има сензитивност към някои сигнали. Всичко, което ви изглежда ново, нехарактерно, особено – обърнете му внимание. 2. Липсата на конфликти с юношата не е гаранция, че всичко върви добре . Понякога е точно обратното. Прекомерното съгласяване с родителя и липсата на противопоставяне също могат да са в основата си сигнал за затруднения. Ако се чудите как да разграничите едното от другото, потърсете обратна връзка от учител, например, външен човек, на чието мнение имате доверие. Спокойно у дома, но като цяло мълчаливо, оттеглено дете, в изолация от връстниците си – може да дава сигнал за депресивно или тревожно състояние, на което трябва да се обърне внимание . В годините си в училище винаги съветвах колегите си учители да са особено чувствителни към децата, които никога не създават проблеми, не шумят и „все едно ги няма“. Често те имат доста по-сериозни затруднения от шумните си, буйни връстници. 3. Научете се да „чукате на вратата“ . В пряк и преносен смисъл. Говорим за границите, които са толкова чувствителна тема за юношите. Порастващото дете има нужда от лично пространство, място, на което да не бъде безпокоено, и което вие да уважавате . В думите подобно зачитане чуваме в репликата по-горе „Тук съм, ако и когато имаш нужда от мен“ (но детето преценява кога е това време, не родителят!); във въпросите („Искаш ли да…?“, „Какво ще кажеш да…?“), в преговорите, допитването. Ако има семейна тема, по която да се взима решение, обсъдете я с тийнейджъра. Не казвам да се съобразите с мнението му; но да обсъдите, да го питате какво мисли. В практиката си съм имала случаи, в които решение пряко касаещо юношата (да бъде преместен в друго училище, например) не просто не се поставя като въпрос („Искаш ли да се преместиш?“), но се казва СЛЕД като вече то е записано в новото училище. Подобни действия дълбоко уязвяват; сякаш няма личност, която ще преживее промяна, а просто предмет, с който можем да разполагаме както искаме. 4. Бъдете гъвкави в ролята си на родител – нито прекалено изискващи, още по-малко „приятели“. Много достойна, авторитетна позиция, която ще изненада вашия тийнейджър (в позитивния смисъл) е тази: „Понякога наистина не знам какво да правя, хайде да мислим заедно! “. Далеч по-възможно е да постигнете успех с подобна реплика, отколкото с категорични твърдения, които не търпят възражения – „Аз съм родител и знам по-добре от теб!“. Обратното - опитите на родителя да влязат в позиция на приятел също рано или късно ще претърпи провал. Дори се създава по-голям риск, защото приятелят не може да е авторитет, а юношите (дори да отричат) имат особено силна нужда да виждат авторитетните, добрите примери, премерените в поведението си възрастни . Защо – защото от авторитетите идват правилата. Липсата на ясни и консенсусни правила е източник на изключително неприятни ситуации в тази (и не само) възраст. А ако родителят-авторитет не наложи правила, кой? Със сигурност няма да е приятелчето на тийнейджъра! 5. В продължение на предното – бъдете откровени. В тази възраст се случва т.нар. „детрониране“ на родителите. От божества, чиято дума е закон за детето, те се превръщат в…хора, с всичките си слабости. Юношите виждат пукнатините в перфектния дотогава образ на своите родители и обикновено удрят точно там в моментите на конфликт. Така че, вашите слабости вече са им ясни – а отричайки ги, вие все едно лъжете . Тук работещо е да обсъждате простичката житейска истина, че сме хора и не сме безгрешни; което не пречи да даваме най-доброто, на което сме способни. Не е сигурно, че бунтуващият се младеж или девойка ще ви чуе в настоящия момент, но в дългосрочен план подобни „инвестиции“ дават резултат. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" „Защо учим?“ Лесен въпрос или точно обратното? Няколко основни неща хрумват на родителите като отговор когато детето попита „Защо да ходя на училище, защо да уча много?“: За да научиш много неща, да придобиеш ценни умения; За да си намериш добра работа (под добра обикновено се има предвид високо платена); За да влезеш в добро училище/добър университет (особено актуален аргумент след 7 клас); За да имаш добър живот; И т.н. Странното е, че тези наглед елементарни за осмисляне отговори, които са истинни, за мнозинството от децата не представляват никакъв мотивиращ фактор; те им звучат изтъркано, неубедително и дори дразнещо. Когато на свой ред попитаме самото дете, то рецитира същите фрази, но някак механично. Да разгледаме и друга обичайна ситуация от училище. На въпроса „За какво най-често ти се карат родителите?“ познайте какво отговарят децата…за оценки. Всяко дете се изправя пред различни предизвикателства в училище. Някои имат трудности да се впишат в средата, други – да приемат и да се съобразяват с правилата, трети – да отговорят на високи за техните възможности учебни изисквания. Но при почти всички се оказва, че оценката се явява основен, централен критерий за родителя. Тя се превръща в самоцел, в онова, което ще ни даде увереност, че детето е стойностно и справящо се (ако е отличник), или пък което трябва да атакуваме с всички средства, защото обезценява моето дете и неглижира възможностите му (ако има затруднения). Още по-неприятно става, когато именно оценките се превръщат в залог за една или друга награда, в залог за похвала, одобрение, проява на обич. А каква е връзката между двата въпроса? Всъщност, ако за детето е неясно каква е функцията на доброто образование, ако няма вътрешната мотивация да се труди, да упорства, да учи, то пребивава в училище, подтиквано само и единствено от външни мотиви; външната мотивация се определя от оценки, похвали, награди, или наказания, отнемане на нещо желано и т.н. И тъй като външната мотивация има способността бързо да изтлява, в един момент се оказва, че няма нищо, с което детето да бъде „накарано“ да учи повече и да се старае (особено голям проблем в юношеството). „Не мога да го накарам“ е много честа фраза сред родителите; а зад нея стои желанието да обясниш на детето си, че искаш за него най-доброто, както и безсилието от това, че то сякаш изобщо не се трогва от този факт. Казано по друг начин, ако ние се движим по повърхността в обяснението си защо е важно човек да учи, да се развива, да се усъвършенства, то и детето ще търси повърхностни начини да изпълнява задачите си. То надали ще има представа какво значи „добър живот“, със сигурност му е безразлична „успешната кариера“ – но твърде добре осъзнава какво значи да прекараш качествено време с родителите си, да имаш добри приятели, да получаваш подкрепа в нужда, да се разбираш с братята и сестрите си, знае какво удоволствие носят неговите любими хобита, пътуванията, игрите. Накратко, онова, което печелим в училище, губейки много други неща, е възможността за избор . Да може да избере най-доброто за себе си, ето това е което родителите искат за децата си, това е резултатът от доброто образование, към което ги подтикват – да избере училище, университет, професия, а покрай тях и среда, възможности, хора. Особено трудна задача е всичко това в контекста на общество, в което удоволствието тук и сега, неподплътено с усилия, е със статут на ценност. А знанието, трудът, които се отплащат незнайно кога в бъдещето, са изключително далечни на учениците. Именно тук е ролята на родителите, в обяснението, че умението да отложиш удоволствието в името на нещо по-стойностно, по-значимо, е полезно и необходимо. И то не само на думи, но и в отношението им спрямо детето; да, знам, че ще те ядосам когато те моля да оставиш компютъра (да се прибереш у дома), но това е което трябва да се случи. Потенциалът на детето няма как да се разгърне, ако то не съумее да пренебрегне моментното желание, ако не успее да контролира поривите си да се забавлява неограничено и на всяка цена. Всичко това, в контекста на училището, означава един постоянен интерес към (по)знанието и от страна на родителя, регулярна комуникация с учителя, дори в случаи, когато не сме съгласни с него, внимание към затрудненията на детето още от самото начало на училище, но и пространство, в което то да се справя само – трудно постижим баланс, но веднъж постигнат е стабилна основа за всичко, което предстои занапред. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Фантазията да си "добър", реалността да си "лош" В днешната история има от всичко – малко от света на детето, предаден в една рисунка; малко от света на възрастните, които често, за да си обяснят мислите на детето, използват толкова сложни думи; и малко за пространството, където двете се срещат – работният кабинет на психолога, в който комиксите оживяват, емоциите - също. Човекът-паяк. Много от днешните деца (и не само деца) обичат комиксите, както и филмите по тях – съвременните прототипи на добрите „стари“ приказки. Какво ли е това, което толкова ги увлича? Със сигурност един от възможните отговори е онова така характерно противопоставяне на героя и неговия достоен съперник; колкото по-силен е героят, толкова по-зловещ е антигероят, „архиврагът“. Но как тази динамика се вписва в детската психика и какво от отношението герой – злодей е толкова близко до детето? Изключително интересно беше илюстрирал конфликтът „добър Аз-лош Аз“ един 9-годишен „герой“. Любимият му образ – Спайдърмен. На подканата ми да нарисува картина с него, хлапето направи Спайдърмен, а до него – Venom. С изключение на цветовата гама на двата персонажа, нищо не друго не ги отличаваше визуално. Бяха нарисувани еднакви по големина, с еднакви тела, в еднакви пози. Основната разлика за момчето между двата образа беше, че единият е добър, а другият – лош. Интересно за образа на Venom е, че той всъщност е извънземно същество, което има нужда от приемник, за да съществува. Първият такъв приемник е именно Питър Паркър, или Спайдърмен. Постепенно става ясно, че костюмът дава сила, но отнема идентичност; дори води самостоятелен живот през нощта чрез тялото на Паркър, в резултат на което бива отхвърлен – само за да намери следващ приемник и да започне битката си със Спайдърмен. I. Да се опитаме да разгледаме по-подробно тези процеси през погледа на психоанализата - една от психологическите теории, чрез които може да се научи повече за детската психика и за начините, по които тя функционира. Още откакто Фройд за първи път противопоставя нагоните на живота и нагоните на смъртта, към последните от които се числи и агресивният нагон, до ден днешен психолозите изследват техните сложни взаимовръзки. Едно е безспорно, а именно че човекът действително е обречен да търси баланса между тези две сили, често пъти действащи несъзнавано, „през нощта“. Рисунката на 9-годишния последовател на Спайдърмен може да се интерпретира в няколко насоки. В семейството му имаха особено отношение към агресията; без да се отчитат нейните съвсем здравословни проявления, които синът въплъщаваше в едно будно и подвижно тяло, с буден и гъвкав ум, родителите му не просто не толерираха, но и санкционираха неговата детска енергия (парадоксално, често с агресия). В него на практика се сблъскваха два противоположни импулса – от една страна желанието му да бъде „добър“ и „послушен“, от друга потребността да изразява емоциите си, някои от които несъмнено деструктивни. Именно този психичен конфликт беше нарисувал той. Без да се впускаме в обяснение на причините, довели до подобно „раздвояване“, резултатът беше налице – един Спайдърмен и един Венъм; едно добро и едно „зло, (което) обладава и сякаш отнема свободната воля на човека“(цитат от проведена сесия). Според Фройд „Аз-ът…приема в себе си източниците на удоволствие, интроецира ги, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре…От себе си той е отделил една част, изхвърлил я е във външния свят и я възприема като враждебна“. Това се случва поради невъзможността на психичното да реагира на вътрешни дразнителите, които са прекалено интензивни, прекалено неприемливи. В този смисъл, не е трудно да се досетим какво би могло да привлече детето към супергероя, дори не толкова към него конкретно, а към онази битка, която героят ще води винаги със своя „архивраг “. Чрез механизма на идентификацията се усвоява нещо от света на доброто, а чрез проекцията се извежда навън нещо от лошото. Заплахата вече има лице, срещу което героят може да се бори. Понятието за нагоните към смъртта е увърдено от Фройд през 1920 г. Той ги противопоставя на нагоните към живота, а за тяхна цел определя връщането на живото към състояние на пълен покой, неорганичност. Това самоунищожение, в началото насочено навътре, се проявява външно чрез агресивни и деструктивни действия, целящи да унищожат обекта. Тази теза се развива още по-нататък от Мелани Клайн. II. Представителите на английската школа в психоанализата развиват теорията за обектните отношения и поставят акцент именно върху дуализма на двата вида нагони. Още от най-ранна възраст малкото бебе разграничава един значим обект в обкръжението си – майката. Съответно и двата вида нагони са насочени само и единствено към нея; когато откликва и се отзовава, тя е добра, когато я „няма“, е лоша. Оттук произлизат някои следствия: - Образът на майката става арена на битка между две противоположни сили; - Тъй като агресивните нагони са много мощни, а омразата – силна, психичното е длъжно да се защити от едно евентуално отмъщение на майката заради тях; - Всичко това поражда една всепоглъщаща тревога; - За да не „унищожи“ добрия обект (майката), а само лошия“, и за да потуши тревогата, обектът бива разцепен на две; - Аз-ът също. Всичко гореописано се случва докъм 4-я месец от развитието на бебето. Постепенно, с порастването то разбира, че майката е само една, и че нейните добра и лоша част съществуват неизменно (и неизбежно) заедно. Ако детето не успее да интегрира това знание, не успее да го понесе, се включва защитният механизъм на „разцепването“ – светът ще остане черно-бял, обектите ще бъдат или обичани, или мразени, самият Аз ще остане завинаги в позиция да е или добър, или лош, ни никога двете едновременно. Тук рисунката, която разглеждаме, придобива допълнително значение. Заедно с нея и въпросът към момчето „Нима човек не може да крие в себе си и добро, и зло?“ – с категоричен отговор „Не!“. I+II. Вечната битка. Героят в този комикс не може да изпитва съмнение. Той е праволинеен, и това е най-голямата му сила. Светът и всичко в него е толкова ясно и разбираемо, а злодеят трябва да бъде победен, на всяка цена. Дори ако цената, която героят плаща, е да отрече всичко зло у себе си; или пък да отрече всичко добро у другия. Колко ли огромна ще да е тревожността му, за да не остава място за колебание? Битката ще е вечна, защото тя сама по себе си не включва възможността за интегриране на външния свят или на Аз-а. Тревожността от този конфликт без изход, в който „лошият“ винаги преследва „добрия“, но и обратното, е факт. Но където има желание за унищожение, има агресия. Дали тогава ще е изненада да споменем и основното, което притесняваше (агресивните) родители(те) на малкия Човек-паяк? А именно, че е твърде агресивен? III. Финалът на историята. Да кажем, че надеждата ни е доброто да победи злото, означава самите ние да активираме механизма на разцепване. Всъщност, надеждата ни за Спайдърмен е да осъзнае, че притежава качества, които го правят герой, но и такива, които го провокират да показа най-лошото у себе си. А също и че всички хора преживяват сходен психичен конфликт. Дали това знание изобщо е възможно в семейство, в което изискването за безпрекословно подчинение е издигнато на пиедестал, а образът на сина не може да бъде възприет в своята естествена цялост? Имаме своите съмнения. Но да кажем, че знаем как завършва всичко…също ще е невярно. Защото се оказва, че героите на приказките не са просто обекти на нечия фантазия, а след един момент нататък започват сами да творят своята история. Предишна статия Следваща статия

< Към "Статии" Ах, тези правила, или за "необходимото зло" Правилата са един от фундаментите, които ръководят човека и отношенията му с другите. Нищо от света на човешкото не може да съществува без тях; нещо повече, те са предпоставка за зараждането на човешкото. От най-ранна детска възраст всяко човешко същество има потребността да бъде вписано сред другите – първо в семейството, в най-близкото обкръжение, после в средата извън семейството, а около и след 2-та година в средата от връстници. Този процес не се случва от само себе си; той е ръководен от родителите на детето, от хората, които се грижат за малкото бебе. Докато то постепенно опознава света, значимите възрастни го въвеждат неусетно и в структурата на човешките отношения; те са които ще назоват детето като личност и ще му покажат неговото място сред другите, ръководени самите те от писаните и неписани човешки закони. Наистина, за децата правилата са особено значими и необходими. Те не могат сами да организират поведението си; няма ли възрастен, който да им постави граници (дотук може, нататък – не!), децата са обречени да се лутат в дебрите на собствените си импулси. Макар от позицията на родители да ни се струва примамливо да позволим на детето повече, всъщност разширяването на границите може да бъде натоварващо за него – дори травмиращо в дългосрочен план. С порастването би следвало детето да успее да интернализира (приеме в себе си) основните правила на поведение, с което и контролът върху импулсите се повишава. Чували сте изказването „Той/тя е малък/малка, не разбира“. Несъмнено до определена възраст това е така. С времето обаче детето се учи да разбира, и тогава с помощта на възрастния трябва да се научи да приема собствените си ограничения и да излезе от позицията на всемогъщество. Всичко това е невъзможно, ако то не се учи да следва правилата. А какво се случва в училище? От ден първи детето влиза в една огромна система от правила. То трябва да се ориентира в системата, да се впише. Много родители подхождат с недоверие към училищната институция, а основанията им са логични и несъмнени (особено ако говорим за дефицитите в българската образователна система). Но докато повечето успяват да се доверят на отговорните възрастни в училище и децата им свикват, при други недоверието не изчезва с времето, а дори се задълбочава. Детето усеща тази позиция, настройва се негативно, отказва да спазва правилата, а се опитва да наложи свои собствени, такива, които са комфортни за него. Адаптацията му обаче ще се окаже значително затруднена, то може не припознае учителя като авторитет, да не желае да участва в обучителния процес, дори да саботира създаването на приятелски контакти с другите деца (дори в игрите има правила, а онзи, който не ги спазва, бива отхвърлен от другите играчи), разбира се, без да иска всичко това. В следствие училището се превръща в непосилно бреме, с което и детето, и родителите му няма да могат да се справят, особено с повишаването на изискванията всяка следваща учебна година. Всичко това защото в такива случаи зад родителското недоверие се крие нещо повече – съзнателно или несъзнателно нежелание на самите родители да изискат от детето си да приеме правилата (и ограниченията), които училището поставя . Всички деца са различни и уникални сами по себе си, те не могат и не трябва да бъдат унифицирани. Училището до голяма степен се опитва да ги постави в еднакви условия, но това не означава, че за да съхраним детската индивидуалност, креативност и свобода, трябва да атакуваме училищните правила и техните носители – учителите. В училище може да се усеща липсата на достатъчно време, ресурс и пространство за работа с всяко дете поотделно, но до голяма степен това се компенсира от учителите. А дори като родители да чувствате подобна липса, има и други начини тя да се преодолее и смекчи, без да се конфронтират училищните правила и изисквания. Може за детето да е трудно да ги приеме, но приемането им със сигурност ще улесни пребиваването му там, ще му донесе позитивни преживявания. Колкото до индивидуалността, креативността и свободата, ако родителят ги подкрепя и насърчава, никоя училищна система няма да може да ги отнеме и/ли пречупи . Предишна статия Следваща статия