Митове за психологическата работа

1. Психологът не чете мисли. Това което се случва в процеса на работата е да се събере необходимата информация, да се отсее важното, да се „чуе“ реалната заявка, да бъдат осмислени реалните затруднения, до които клиентът често няма достъп – и всичко това с цел да се зададат правилните въпроси. Усещането че психологът е „прочел мислите ми“ е всъщност добро боравене с теоретичната база, прилагане на набор от усвоени умения и много професионален опит. Разбира се, има известна доза интуитивно знание, но то бива обогатено и приложимо само в рамките на другите опитности. 

2. Психологическа работа не се извършва „на кафе“. Психологът не е приятел. Заради българската традиция да смятаме, че „тук нямаме нужда от терапевти, защото имаме приятели“ често пъти професионалните ни граници биват атакувани. За работата ни е важно да се удържа контекстът, което означава да бъдат отстоявани правилата – мястото на срещата, часът, заплащането. Бихте ли имали доверие в диагнозата и предписаното лечение на лекар, с когото си пиете кафето в местната сладкарница? 

3. Няма рецепта, психологът не е „пенкилер“. Наскоро се замислих за сходността на думата с английското painkiller (болкоуспокоително). Интересно е как идеята за премахване на болката логично се свързва със значение на „пенкилер“ като нещо, което задължително и неизбежно ще свърши работа – при всички обстоятелства и без ограничения. Коректно е да кажем, че психологическата работа има своите ограничения; дори нещо повече - тя поставя условия и изисквания. Не дава рецепти, предписания и обещания. И именно в това се крие нейната ефективност.

 4. В продължение на предишното – психологът няма да ви даде съвет. Работата е съвместна и се реализира двустранно. Психологът знае, че не знае – неговата работа е да насочи клиента да се справи сам, в съответствие със собствените си ресурси, емоции, модели. 

5. Работата на психолога няма нищо общо с манипулацията. Даже обратното, ако клиентът се чувства манипулиран, това е категорично основание да прекрати взаимодействието си с дадения психолог. Манипулацията означава процес на налагане на своето мнение, при това с користна цел – което не само няма общо с добрите психологически практики, но и из основи им противоречи. 

6. Успешността на работата не е пряко свързана с незабавното изпитване на позитивни емоции. Точно обратното. Процесът понякога е дълъг и тежък, и поставя пред изпитание клиента. Справянето с болезнените въпроси и теми е като цяло болезнен процес – но пък категорично необходим. Идеята е да се преодолеят моментните негативни преживявания, за да се инвестира в дългосрочните благоприятни. 

7. Успешността на работата не е пряко свързана с бързината на резултатите. Често пъти чувам изказвания като това – „Ходихме на психолог, ама не помогна, нищо не направи“. А на въпроса колко време ходихте, се отговаря „веднъж“ или „няколко пъти“. Обикновено това разочарование се появява когато клиентът очаква психологът да даде предписанията си (точки 3 и 4), и те подействат мигновено. Разбира се, има случаи, в които затрудненията се преодоляват по-бързо, но те не са норма. 

8. „Не е задължително детският психолог да има деца, за да си свърши работата“. Тук имам предвид не само конкретния пример с децата, но и цялостното разбиране, че ако психологът не е преживял нещо конкретно от опита на клиента, не може да бъде полезен. Важни са опитът и обективността. 

9. Психологическата работа е субективна. Факт е, че работата ни често е дълбоко свързана с явления, които са субективни. Неслучайно обаче на подобно „обвинение“ аз винаги противопоставям друг безспорен (според мен) факт – а именно, психологическото знание е силно обективизирано вследствие на научните принципи и закономерности, които психологията изповядва – наред с всички други науки. Много хора смятат, че психологическото знание няма стойност, тъй като не може да бъде измерено, предсказано. Много други пренебрегват „научността“, позовавайки се на непроверяеми и недоказани постулати, и съотнасят психологията към изключително ненаучни явления – езотерика, източни практики, магии и прочее. Истината е, че макар и не всесилни, статистиката и научно-изследователският подход са един от начините да останем обективни. Дори в полето на психоанализата, която най-често е критикувана заради използването на индивидуален клиничен подход (без доказателство в широката популация), вече се натрупват изследвания, които потвърждават твърденията на популярните психоаналитици. Другият важен елемент в стремежа да избягаме от субективността е наличието на интервизия и супервизия – а именно, споделянето на опит с колеги и ментори, с цел да се „свери часовника“ и да се минимизират грешките. 

10. „Психолог“ е само една от ролите, които човек заема… Единственото, което мога да допълня, е следното: „…но е важно с клиента си, в кабинета, да е именно в тази си роля!“